Той е една от онези личности, запомнящи се за цял живот. С целия си колорит караше аудиторията да затихне, защото всеки следващ момент можеше да предизвика обрат и голяма изненада за студентите. Всички бързаха да влязат преди неговата поява на лекции, защото „не му се нравеше закъснението”, а оттук следваха и санкциите. А пък аудиторията (десета) се пукаше по шевовете – винаги препълнена, та аз ходех половин час преди началото, защото знаех, че местата отпред се запълваха стремглаво, а от задните скамейки не се чуваше добре (той говореше сравнително тихо, спокойно и увлекателно). Обясняваше с примери и много препратки, даваше сведения за новоизлезли книги и отговаряше обстоятелствено на всеки въпрос. Безусловно показваше какво значи да бъдеш и учен, и преподавател!

       Понякога бързаше след лекцията си, хванал багажна чанта, защото, поясняваше той, трябваше да пътува до Шуменския университет. Неуморен, винаги точен и изненадващ във всяка секунда. Постоянната неизвестност и странност караше студентите да треперят. Винаги оригинален с идеите си, с поведението си, с нестандартни хрумвания. Какви ли не легенди се носеха за него?! Аз го познавам само в академична атмосфера, не зная дали е променял отношението си към приятелите и семейството си, или е запазвал същата ексцентричност?!

           В аудиторията винаги идваше с костюм, бяла риза (или светла), вратовръзка и плетено елече върху ризата под сакото.  Имаше задълбочен поглед, който фиксираше към питащия. Запомнила съм и онзи характерен жест при задаване на въпрос – с ръка насочваше ухото си към аудиторията или питащия. Почти всяка лекция беше увенчана и с нова легенда за Боби (така го наричаха студентите!). Жертваше от личното си време след лекции за отговор на зададените индивидуални въпроси, а понякога дори учебният час не стигаше  за довършване на темата, тъй като отговорите му бяха изключително изчерпателни.  Обикновено не задържаше студентите след лекции, защото бързаше към гарата за поредния влак.

             Неговата оригиналност се проявяваше и в изпитна ситуация, разбира се. Явяването на изпит всъщност беше събитие. Подготовката включваше и подходящо облекло, което също се коментираше преди изпит (за момчетата – костюм или бяла риза, сако и панталон; за момичетата – костюм с пола или  рокля). Помня, че облякох единствения си тъмнозелен вълнен костюм с пола, тъй като през зимата носех панталони (а изпитът беше през януари месец, първи семестър). Така вече се доближавах до неговите критерии за прилежност, приличие и университетско присъствие. Но това беше само началото от подготовката… Нататък… Още при влизане на изпит, след поздрав,  въпросът, който задаваше всеки студент, звучеше така: „Проф. Симеонов, мога ли да бъда изпитан?”.  Малцина бяха неуспелите да се явят на изпит, но пък бяха мнозина чакащите с години да получат дългоочакваната тройка. Внушителният конспект от 120 въпроса отказваше голяма част от студентите и от поправки, сякаш чакаха „удобен” момент. Но нямаше такъв! Изненадите на изпита бяха индивидуални за всекиго. Помня, че постави на вратата бял лист, на който написа отгоре следното: 7.30 – 8.00. Разпореди да се записва всеки студент, пристигнал на изпит в посочения часови интервал. След упоменатия краен час всички обучаващи се бяха върнати за следваща сесия. Няма да забравя как за едни изпитът продължаваше 3-4 минути, а за други – час време. Краят на изпитния ден завърши към полунощ, когато университетът вече беше заключен, а родителите притеснени чакаха децата си отвън. Кимането на глава от страна на студента в знак на потвърждение на допълнението, направено от професора, беше неизменна част от изпита.

         Влизането ми на изпит беше знаково… Годината е 1991, тогава, когато професорът беше на 66 години, с проблемен слух и недочул моя плах поздрав, ме накара да изляза отвън и да вляза отново. Но втория път отново „ме завъртя” в същото положение. Попита ме дали лампата свети и какво значи това. Аз се смутих и изненадах. Отговорих отрицателно. Последва въпрос, свързан с дефиниране на понятието семиотика. След моята отлична дефиниция, той ми заяви, че щом лампата не свети, значи е светло, това пък предполага поздрав, различен от „Добър вечер!”. Накара ме отново да вляза – потретих ситуацията… Пак – влизам със силно чукане на вратата и поздрав на висок тон… Оценяването с алфа, бета, гама… ме изненадваше и стресираше – такива реплики си разменяха професорът и асистентът (тогава ст. преп. Лъчезар Янков). Така започна моят изпит.

           Този мой изпит продължи десет години, но вече от другата страна на студентската скамейка. Унаследих традицията от проф. Симеонов и проф. Ил. Кръпова (на която асистирах в продължение на десетилетие) и преподавах на студентите тезата за триизмерност на фонемните системи, за трите вида фонеми: вокали, сонанти и консонанти (възприетата от проф. Симеонов идея на Н. С. Трубецкой); както и за трите измерения, на които се обуславя фонологичното съдържание на фонемите – локалност (място на учленение), модалност (начин на учленение) и сонорност (звучност – беззвучност) за консонантите и локалност, модалност и квантитет (дължина на гласните) за вокалите.

      Така  знаковото присъствие на проф. Симеонов, неговата ерудираност, колорит  и оригиналност сложиха траен отпечатък в моята професионална дейност. А уважението към неговата личност продължава и днес – пример за това е създаденият Лингвистичен клуб към Пловдивски университет, чието име е показател за признателността към големия лингвист. Адмирации към ръководството на клуба и неговите членове!!!