По повод на този Ден на народните будители вчера с препоръчана пратка изпратих моята последна книжка на една учителка – г-жа Марлена Гетова, която с интерес следи всяко мое издание, работи с мои книги, препоръчва ги, допадат й в педагогическата практика и даже ги подарява и на своите внуци. Записала се е на моя телефонен секретар с благодарности през сълзи… Много ме трогнахте, г-жо Гетова! Не ме забравяте на нито един празник! Благодаря Ви. Не мога и аз да не отвърна на това уважение и признателност! Духовността ни крепи и обединява! Благодаря и на всички други учители, които усърдо работят и споделят своя опит в писмата си.
Чудех се какво да напиша като поздрав и се спрях на есе, тематично свързано с нашата история, на роден български език един мой ученик – Стоян Петров от 12.клас – пресъздаде своята гледна точка за историческото ни минало и значението му за идните поколения.
Историята ни прави силни
Още от незапомнени времена историята е играела важна роля в живота на хората. Историята е помагала да се съхрани идентичността на народността или обратно – да се загуби. Историята е непрекъснато „жива”, поради непрестанното й попълване с нови събития и факти. В нашите земи историята за българите е съхранена и все още е допълваща се.
Главни дейци в това „дело” са основоположниците на славянската писменост – Св. Св. Кирил и Методий. Техният труд е „възприет” и продължен от учениците им. Те разгръщат „плодотворна” дейност по българските земи, като създават възможност да се осъществи „великата идея” – натрупаният опит на предходните поколения да се предаде на идващите. „Човек и добре да живее – умира и друг се ражда, и нека роденият след него, като гледа тези(писмена), си спомни този, който ги е направил”, както казва хан Омуртаг – „строителят” на Средновековна България. „Силата” на писмения език е безмерна, тя е „живата спойка” между всяка отделна личност, обединявайки големи маси от хора и превръщайки ги в народ.
След години на величие винаги следва падение, но историята отново доказва своето дейно участие в запазването на цял един народ от гибел -българският.
Един от първите хора, които доказват ползата от това да се помни миналото, е Паисий Хилендарски. Неговата „История славянобългарская” събужда целия български народ от „робски сън” и възхвалява „корените” на народа. В своя труд Отец Паисий доказва, че българският род няма от какво да се срамува, а напротив „много царе славни и преславни е имала”. С началото на неговия житейски път се поставя началото на Ранното Възраждане, той е „овалният камък”, с помощта на неговото делото и живот се възроди българският народ от многовековното робство и забрава. В по-късен период голяма част от новите възрожденци продължават да „черпят” сили и вдъхновение от неговия писмен труд.
В периода на Възраждането, като велик и самоотвержен български деец се изявява Васил Левски – човек, знаещ откъде произхожда и какво желае. С пълна себеотрицателност и опасност за живота си той създава из цялата „етническа България” гъста мрежа от революционни комитети и проповядва идеята си за „бунт”.
Подвизите на тези и много други родолюбци са „възпети” с „багрите” на българския език. С изключително майсторство и неповторим стил на „писмен изказ” се отличават творбите на Иван Вазов. Особено впечатление прави творбата му „Епопея на забравените”, в която са възпети едни от най-видните българи.
Трябва да пазим жив спомена за „славните царе”, за българите, отдали целия си съзнателен живот в полза на народа, за тези, които са нямали нищо и затова са дали всичко – живота си!
Как бихме могли да знаем кои сме, ако не знаехме миналото на предедите си? Как бихме могли да съществуваме, такива, каквито сме, ако не си бяхме извадили поуките от историята на народа ни? Единствено миналото ни дава „отговорите” на живота, единствено тази наука се допълва от силата на духа или човешката слабост, единствено чрез нейните страници идните поколенията биха могли да се гордеят или срамуват от нас!
В голямото разнообразие от народности и етноси в ЕС и света, ние -българите, трябва да знаем кои сме, за да не загубим своята народностна идентичност. В бъдеще може би ще се получи едно „натрупване” на истории. Народите ще се опознаят по-добре и до голяма степен съществуването на един или друг народ ще зависи от неговите действия в миналото – славни или мрачни. Едни ще се гордеят със своя произход, а други – ще се срамуват, ще бъдат родоотстъпници. Нека внимаваме какво вършим, за да впишем имената си в славните страници на българската, в световната история, като българи, като граждани на света!
